Трябваше да се изтърколят цели три десетилетия, за да разберат

 Трябваше да се изтърколят цели три десетилетия, с цел да схванат някои десни разочарованието на множеството леви при започване на прехода. Когато другари, с които всичко си делил, поради които си бил подготвен да влезеш в огъня, които си познавал до болежка и все пак не си разкрил у тях даже ни най-мъничък намек за опозиция против тогавашната система, внезапно се извъртяха и завдигаха двата пръста. Когато обичани реализатори от естрадния отрасъл се подредиха съвсем до един на фотография за първия избирателен афиш на Съюз на демократичните сили, затанцуваха последния валс и се завъзторгваха, че времето към този момент е тяхно. И не, не става дума за изгрелите на демократичния хоризонт каци, кръпки и буги бараби, а за най-най-утвърдените имена. За тези, за които смятахме, че и предходното време е било тяхно, защото минаваха за галеници на властта. И значително от които не тръгваха към по-отдалечените градчета, в случай че авансово не им се обещае, че ще им бъде платено за двойно или даже тройно присъединяване. И локалните уредници подписваха, тъй като и глухата провинция трябваше най-малко малко да живее с ритъма на центъра. А след това трепереха да не им пристигна някой пернишки инспектор, който да направи печален по-нататъшния им живот.
Разочарованието на левите тогава е обяснимо. Светът се променяше, а смяната пълнеше улиците и площадите с екстаз. От който обаче те нямаше по какъв начин да бъдат част. И освен тъй като обичаните им музиканти бяха сменили цвета си, с цел да запазят интереса си. А и защото успяваха да провидят през еуфорията същинските цели на историческото оживление. Които в последна сметка се сведоха до разбъркването на фигурите върху огромната шахматна дъска. До мястото ни в геополитическото пренареждане. До прескачането от един боен и стопански съюз в различен. До отхвърли от остарелия Голям брат и вричането във честност на новия. Иначе няма по какъв начин да се изясни за какво в този момент, откакто в Европа на никое място няма формационен социализъм, напрежението в връзките с Русия пораства. Нали там е също капитализъм. Нали няма изгледи социализмът да се възвърне. Днешната обстановка удостоверява, че промяната на системата е била най-вече хубав девиз, под който Източният блок да бъде трансфериран в друга сфера на въздействие.
Левите се оказаха по-големи демократи от самообявилите се за такива. Макар музикалните им кумири да се бяха срутили, продължиха да вървят по концертите им, да се радват на песните им по радиото и малкия екран. Колкото и да търсите в тези повече от две хиляди публикации, които съм разгласил, няма да намерите даже ред, в който персонално да съм охулил някого от артистите, които се пребоядисаха. Не наругах и Роджър Уотърс, когато преди пет години в София написа на концертната стена " Оставка! " за държавното управление на партията, от чиито листи преди време бях народен представител. Това е обикновено. И не тъй като кой съм аз, та да негодувам против гения на рока. А защото в демократичното общество всеки има свободата да се показва. И тази независимост би трябвало да се почита, колкото и казаното да не ти се нрави.
Не е по този начин обаче отдясно или най-малко в част от десницата. Може би тъй като в хода на измененията не претърпяха катарзис, а чевръсто скочиха от старите доспехи в новите, всяко мнение отвън личните им шаблони ги изважда от равновесие. Дотолкова, че не се поколебаха да развенчаят даже Роджър Уотърс след концерта му в зала " Армеец " преди дни. И какво толкоз сподели създателят на " Пинк флойд "? Че желае мир. Което би трябвало да е съкровеното предпочитание на всеки естествен. Че Съединени американски щати ни водят към неговото разрушение. Което е потвърдено десетки пъти. Че руснаците победиха Вермахта с цената на 20 милиона жертви. Което е исторически факт. И че желае любовта да прескочи стените на политическите вярвания и да победи войната. В което освен няма нищо неприятно, само че и би трябвало да се предизвиква.
Да настояваш за мир и обич обаче няма по какъв начин да е закононарушение. Поради което музикантът бе упрекнат в нещо друго. В западняшко неуважение към нашите проблеми. В посегателство към геополитическото статукво. И даже в проруска агитация. Ветеранът на рока размахвал юмруци, без да знае, че следва непознати опорни точки. Непознавайки локалния ни подтекст, сипал крепко катран в кацата с меда.
Ето по какъв начин критиците на Уотърс потвърдиха, че при тях демократичността не е същина, а поза. Както не оспорваха предходната система, по този начин не разрешават да се подлага на критика сегашната, а в случай че на следващия ден се случи следващата промяна, със същия жар ще бранят и новата. Което демонстрира, че те не са свободни хора. Защото мисленето с шаблони не е независимост. Не е дори и мислене. В очакване на аленмаковски резултати от музиката те не се поколебаха да скочат даже на именития рокаджия. Но огромното име е огромно, тъй като борави с обстоятелства, а не с агитация. Поради което няма по какъв начин да го вкарат в коловоза на личните си показа. Освен в случай че не държат непременно да станат смешни.